Земенски манастир

Всяко кътче от територията на нашата страна е пропито с история. Толкова история, че чак ни е трудно да я носим. Като дете мечтаех да стана археолог, поглъщах жадно всякакви исторически книги и като че ли през по-голямата част от времето живеех в собствения си измислен свят от епохата на Асеневци. Години по-късно не ми достигна кураж да живея живота на арехеолозите и задълбах в друга посока. Но любовта ми към всякакви места белязани от исторически събития, към древни руини, тракийски гробници, светилища и всякакви „камънаци” не угасна.

 

Вчера сутринта /неделя/ след като закусихме с овесени палачинки, на които ще пусна и рецепта, след като ги направя поне още веднъж, заминахме за Земен.

Път окъпан в зелени поля и цъфнали люляци. Целта – Земенският манастир.

 

Един от най-старите в България. Църквата е от 11 век и постройката е напълно запазена. Стенописите... изографисаните са като живи... Бях прочела, че не спадат към никоя от школите, но не очаквах да видя това, портрети на живи хора, не икони...

Манастирът на няколко пъти разрушавали, но черквата оцеляла. Подът е каменен, а легендата разказва, че за него всеки от околните села донесъл по камък. Олтарът също е каменен и на мен ми се стори много нехристиянски...

 

Комплексът днес е филиал на НИМ. Има прекрасен двор – зелена поляна с дървени пейки за посядане под вековните дървета. Съжалихме, че не си взехме вестници и термос с кафе, за да прекараме няколко часа под шарените сенки.

 

Прекрасно е, ако минавате из този край, отклонете се към Земен... или отидете нарочно : -)

Обрадовски манастир "Свети Мина"

Манастирите са ми голяма слабост. Не бих казала, че съм особено религиозна, и макар че съм кръстена като бебе през 1978 година /не знам точно как се е случило това в онези времена/, първите ми спомени от черква са от тази на Рилския манастир, където сме кръстени аз, брат ми и двама от първите ми братовчеди. Не мога да си обясня липсата на каквото и да било внимание и пренебрежителното отношение на свещениците от най-големия и най-богатия български манастир. Въпреки всичко красивия му каменен двор, интересната музейна експозиция и богато изографисаната черква силно ме привличат. А Рила, Рила е просто Велика планина.
Темата на този пост е за Обрадовския манастир. Манастирът има чудотворна икона на Св. Мина, изобразен в цял ръст, с копие и кръст. Ръката, която държи кръста, кръста, върха на копието, ореолът, кръста върху щита и токата на колана му са с метален обков. Въздействието на иконата е изключително, лично аз когато я видях за първи път се разплаках. А манастирът е прекрасен, личи си че повечето неща са правени в последните двадесет години. Има чудесна градина с пейки, маси и навеси, детски кът, много цветя и дървета. Винаги е пълно с хора и преобладават младите. Единственият недостатък е непосредствената близост на пречиствателната станция. Но в двора нито се вижда, нито се усеща.

Боянската черква и Боянския водопад

В офиса говорим за този излет от две седмици. Смеем се, правим планове. Ако знаехме какво ни чака, едва ли щяхме да се навием за този поход. Прибрах се доволна, с безкрайно изморено тяло, но със свеж ум и избистрен поглед от красотата, която видях.
И така:
Срещата е в 10.30 на паркинга пред Боянската черква. Ходила съм там няколко пъти, но зелената прохладна градина винаги ми е интересна. Черквата е защитен обект на ЮНЕСКО от 1979г. Стенописите са от 13 век. Повече информация за черквата тук, тук и тук.
От Бояна поехме към езерото – близо час ходене по доста стръмен маршрут. Леле какво жалко същество е офисния човек. Пуфтяхме като парни локомотиви. Не си представяйте някое синьо планинско езеро – малко е, зеленясало, посрещна ни сериозен жабешки концерт, видяхме и водна змия. Но важното е, че си починахме, подкрепихме се със сандвичи, вода и малко ледено бяло винце. Почудихме се малко дали да не се откажем, но продължихме в пълен състав. Боянския водопад беше следващата цел. Пътеката на места е ужасяваща – вървиш по камъни, които аха да се свлекат, под краката ти бездна. Пак около час ход, ако не си ходил ти се струва, че всяка крачка ти е последната, но красотата – на всякъде около теб – и любопитството какво още има, не ти дават възможност да спреш.
Водопада си заслужаваше. Водата пада може би от около 15-20 м. височина. "Тоя водопад ти се струва, че не иде от върха на Витоша, а нейде от небесните висини, носейки със себе си лъчите на синевата и шума на бурите им." – думите са на Иван Вазов. Местността е почти непокътната от човека, красива и чиста.
От водопада потеглихме към Момина скала, решиме да минем малко на пряко– това си беше чиста проба пълзене по скали и коренища, но го преживях :), другата част от пътеката е чиста и почти равна. На Момина скала беше пълно с хора, които бяха предпочели лесния начин – по асфалтирания път с автомобил. Подкрепихме се и тук – храна, вода, кафе, бира. И ние се върнахме по лесния начин – пеша до Златните мостове, а от там с бусче до Бояна.
Много съм изморена. Отивам да спя. Ще сънувам Боянския водопад....

Скален параклис „Св. Петка” – гр. Трън

Почти на излизане от Трън в посока ГКПП Стрезимировци от дясната страна се намира скалния параклис „Св. Петка”. Според легендата Св. Петка се скрила в пещерата, гонена от неверниците, опекла си питка и седнала да яде. В този момент преследвачите й я открили, тя грабнала парчето и избягала от другия изход. Мъжете посегнали да вземат опечената питка, но тя се вкаменила в ръцете им. Пещерата пази отпечатъци от дланта и краката й.
От върха на възвишението, в което е скрит параклиса се вижда целия град.
Човекът, който се грижи за параклиса ще ви разкаже и други интересни неща, например как това свещено място преди възстановяването си е било ползвано за обор?! Безбожници сме и неверници, не познаваме и не помним историята си.....