До къде водят планинските пътеки

Споделяла ли съм колко много обичам да съм си в къщи. Да се събуждам рано сутрин и да пия чай на прозореца на кухнята, свежата целувка на липите в задния двор и песните на птиците напролет или в студената зима да се излежавам до късно, а слабото слънце да ме гали по челото, после мързелива късна закуска с палачинки и кафе.

А дали съм си признавала и колко много обичам да съм на път. Потегляме рано, градът още спи, а ние се измъкваме като крадци, понесли със себе си част от него там, където отиваме. Къде отиваме? Гладни сме за път и нови емоции и няма значение на къде. Музеи, катедрали, черкви, манастири, дворци, острови, плажове, планински върхове.

Двамата заедно сме, рамо до рамо, най-добри приятели.

Пътека на Витоша. Хижа, която вече не работи с туристи. Пред нея красива малка морава. Мимолетна мисъл за друго красиво място, далече.  Думи изречени от двама ни почти едновременно. Бързо решение, бързо изпълнение. Резервация,  карта, багаж. Маршрути, планове и път… Хиляда и сто километра, четири граници, дванадесет часа. Гоним се с пътя. Не се стигаме. Той е винаги пред нас.

Психотерапия. С всеки изминат километър все по-далече зад гърба ми остават работата, проблемите, бюджетите, целите, клиентите. Забравям, за кратко. Достатъчно е.

Планини, зелени ливади, крави. Малки китни селца, камбанарии, чешми, цветя по прозорците и дворовете. И така до където стига погледа.

След две години, в които не съм обелила и дума на немски, речникът ми отчайващо е обеднял. Търся думите, допълвам си на английски. Сещам се за „Внимавай какво говориш”...

Прекрасен хотел. С гурме ресторант, който не посещаваме. Не си носим подходящи дрехи. На тръгване собственичката ми подари кулинарна книга от ресторанта. Щастлива съм.

Имаме напълно оборудвана кухня и дървен балкон със стъклен таван. Пожелавам си да вали, а ние да вечеряме. Под нас тече кристално чиста река. На втория ден желанието ми се сбъдва.

В селцето има магазин от известна верига, добре зареден щанд със сирена и месни деликатеси. Прилошава ми от сметката.

Всеки ден пием бира. Различна. Местна. Искаме да опитаме всички видове. Не успяваме.

Качваме се на лифта в едно съседно селце. В ски сезона прави връзка с друг седалков и те вдига на 2400 м. Можеш да докоснеш облаците. Разходка до две езера, изкуствено създадени. Едното прилича на Бъбрека. Седим с часове на една пейка, пием кафе, хапваме сандвичи. Мълчим си. На връщане в кабинката ушите ни пукат. Смеем се.

Закуска на балкона. Студено е. Облечена съм с тънко яке. Разходка в гората. Срещаме деца на коне.

След обяда пътуваме до голям град на езеро в съседната област. Върхове, езера, замъци. Река, чешми, свлачище. Млади хора почистват земната маса, мият пътя, слагат подпори. Според навигацията ще се забавим с петнадесет минути. На връщане избираме друг път и пак замъци, река, ливади, хълмове, крави.

Наближава време да се връщаме у дома. Последен ден. По асфалтов път навлизаме в красива долина. От двете ни страни високи планини. Пътя свършва. Паркинг под борове. Оставяме колата, обуваме обувките и тръгваме. Вървим по велоалея и леко подмрънваме срещу лекотата на маршрута. Минаваме покрай красив водопад. След петстотин метра свиваме по пътека в гората. Ще катерим  до две езера. Не трябваше да недоволстваме от велоалеята… на моменти буквално пълзим. Пием вода от потока. Изморени сме. Продължаваме.

Хижа, поляна, езеро. Събувам се боса и лягам на тревата. Прилив на сили. Спускане пак по стръмната пътека. Добър фитнес. Обяд в хижа близо до паркинга. Меню, записано с тебешир на черна дъска. Поръчваме два местни специалитета и бира. Моят е с кървавица. Има аромат на карамфил. Харесва ми.

Едва се тътрим до колата. Няма да вечеряме.

На сутринта отново рано потегляме обратно. На пътя до нас от гората излиза сърна. Зная какво ни каза. Ще се върнем.