В просъница сякаш далече чувам свиренето на аларма и кучешки
лай. Нямам много време да реша дали ми се става, защото в следващия момент
труса ме изхвърля от леглото. Тичаме под касата на вратата, няколко секунди,
струват ми се цяла вечност. Трясъци, скърцане, чудовищен тътен. Два труса.
Бързо се обличаме. Забравям да си обуя чорапи и после ми е студено. Купа пълна
с череши е натежала в хладилника и е отворила вратата му, пръснала се е на
пода, счупили са се и други неща. Стъпвам боса по стъклата, но не се наранявам.
Преди да излезем изключваме тока, спираме водата. Вземаме си документите и
телефоните. Тичаме по стълбите. Живеем на централния площад в Перник, хората
вече се събират на групи, поздравяват се с плахи усмивки. Търсим близките си по
телефона, чуваме се, всички сме добре. Няма жертви, това също е добре. Слушаме
радио, разбираме магнитуда. Няма паника все още. Някой пуска слуха, че стената
на язовир Студена се спукала и част от хората се качват по колите. Слухът не е
верен.

Започва да вали. С малки прекъсвания до днес. Иска ми се
този дъжд да измие целия страх и ужас от сърцата и душите на хората. За
съжаление за тези, които остават без дом, това е почти невъзможно.
След.
Първата нощ не спим в къщи. През деня сме почистили и огледали,
почти няма щети. Напукана мазилка. Имаме застраховка с клауза земетресение и
подаваме заявление за щета.
Втората нощ сме си у дома. Любимият спи на дивана в хола, аз
на двата събрани фотьойла. Облечени. Мъчна работа, той е висок 190 см., аз
178см. Има още остатъчни трусове, единият доста силен. Вече не им обръщаме
особено внимание, кратки са.
На третата вечер сме си поканили гости. Стоим до късно с
тях. Никой не иска да си ляга. Като че ли има значение. Гостите си тръгват и
ние отново спим по начина от предишната нощ. Чета книга до още по-късно. Отново
затихващи трусове.
В петък вече решаваме да заминем някъде. Избираме си
дестинация – в дън гори Тилилейски, че и в Сърбия, обаждаме се по телефона и уж
си правим резервация. Лутаме се малко до като намерим мястото. Лъкатушещ
панорамен път, дъжд, мъгла и зелена, зелена гора. Нашият мехлем за изтерзани
души – планината. Изглежда ни ужасно далече, но продължаваме. Стигаме най-после.
От сградата на хотелчето излизат двама души и видимо много ни се радват. Не
работели с клиенти. Оставили ги цяла седмица да пазят обекта. Ще ни настанят в
една от вълшебните им къщички, където
по-късно ще спим под дървения покрив и ромонящият дъжд нежно ще ни успива.
Домакините ни правят невероятно посрещане, притеснени защото
не са подготвени, но се справят блестящо. Черпят ни с домашна крушова ракия,
традиционни сръбски специалитети, дори ни месят хляб, защото нямали. Говорим си
и добре се разбираме, разказваме им за земетресението, това отключва спомени у
тях за войната. Да преживееш война е ужасно страшно.
След десетчасов сън, в събота си тръгваме. Мотаем се няколко
часа из Прокуплье и Ниш. Хапваме плескавици и един страхотен сладкиш, който
скоро ще направя и у дома. Дъжда ни следва на всякъде.
Вечерта сме си у дома. Спим си в леглото. Отново трусчета.
Без смразяващия тътен на тези от първите дни.
Днес неделя е почти нормален ден. Все още подскачаме от
всеки стряскащ шум. На един стол в хола стоят дрехи и обувки, за да ни бъдат
подръка. И ще останат там още дълго, предполагам.
Животът продължава. Няма липсващи парченца. Ние сме по-силни
от нашия страх.